Силва Грийн (dakota)

Ти ме измисли –
светът бе безсилен.
Сънува ме с дъх,
когато бях плакала.
За нищо не пита –
приех те завинаги.
Говорехме само
с душите си сякаш.
И бяхме наистина
влюбени.
Бяхме
и двамата
млади;
и двамата
искрени.
През зимните нощи
снегът стана
ябълков;
прегръдката бяла –
черешови мислите.
В безбрежния вятър
садяхме хармония,
със чувство
на пролет
и стъпки от веселост.
Зелена,  усмихната –
на мечтите с короната,
звездите събирах...
Живеех те песенно.
И всяко „обичам те”
беше единствено...
И беше ми обред.
И стана  ми всичко.
Безкраят бе мой –
в сърцето заплитах го...
С дъха ти  заспивах .
Разсъмвах се в приказка.
Измисли ме... Твоя.
Повикана. Чакаща.
Момиче от огън
с копнежи палитрени...
Ти ме измисли...
Светът ме дописа.
Сълза съм. Разлята
във края на листа ти...