"Серафитус остави Мина вкопчена в гранита и сякаш бе сянка, застана на края на площадката, откъдето впи поглед в дъното
на фиорда; тялото му не трепна, челото му остана бяло и неподвижно, като чело на мраморна статуя: сякаш бездна срещу бездна.
- Серафитус, ако ме обичаш, върни се! - извика момичето. Кой си ти всъщност, та на твоята възраст притежаваш такава
свръхчовешка сила? - попита го тя, като отново се почувства в прегръдките му.
- Как! - учуди се Серафитус. Ти гледаш без страх още по-огромни пространства.
И с пръста си това странно същество й показа синия ореол, който облаците обрисуваха, като оставяха светло пространство над
главите им, в което денем звездите се виждаха по силата на още необясними закони.
- Каква разлика! - каза тя, като се усмихна.
- Имаш право, ние сме родени, за да се стремим към небето. Родината, също както майчиното лице, никога не може да изплаши детето."

„Серафита”, Оноре дьо Балзак

Прочетох с интерес и благодарност тези забележителни думи на Балзак.

" Родината, също както майчиното лице, никога не може да изплаши детето".