"Когато утрото излезе от вратата на бавно избледняващата нощ, а слънцето е още сънен дракон върху коприната на златния простор - гласа си отпусни - изпей ми песен за малката тревичка... за пчелите - за птиците, броящи се на есен... За древната мистерия в душите ни. За двете перли в океана на очите ти от неоткритото пристанище на рая; за крясъка, отплувал със вълните, от устрема да уловиш безкрайното. За неизпитото шампанско в чашата на страстите, по-гъвкави от вятър. За впримчените в рими обещания... За огнения кръст на непонятното. За краските на всичките си чувства. За въздуха, изпълнен със вълшебство. За спомените си, до кръв избръснати. За крадените мигове на вечност... Изпей ми песен, причинявайки си болка, със сребърния лък на самотата си ... С прозрението, че колкото пък – толкова! Поскитай с мен...защото друго нямаме..." Silva Green