Ти си моята Муза!

Или си нещо друго - не знам...не съм те виждал. Само представата ми за теб си остана все същата - загатнатото лице, игривите коси, дълбоките тъмни очи... Общувахме през годините и ми беше приятно да се изгубвам сред мисълта ти, беше ми красиво и любопитно, беше ми загатващо, беше ми... Давах ти поводи за разочарование, понякога дори умишлено те провокирах, но ти...ти никога не отреагира, никога не се потдаде... сякаш за теб това беше най-нормалното и най-естествено нещо на света. Дори веднъж не опита да ме иронизираш...

Така ли правят Музите - не знам... Знам само, че могат да обичат - истински, силно и безусловно... И вероятно това ги прави да устояват на всичко, да имат отговор на всичко, да приемат, разбират и обясняват... да вдъхновяват - въпреки всичко! 

Образът ти не се промени през времето, нито чувствата ти, нито мисълта...и винаги бях на крачка да те разгадая, когато отново разбирах, че това всъщност... е невъзможно! 

Ти си моята Муза!

...но такава ли си наистина?!

:)

За ..."разбирах, че това всъщност... е невъзможно!"
и кой да го отрече :))) =
Кога си го подозирал!
С усмивка в карати, неизмерима с диамант.