липсваше ми това момиченце

Понякога се лутам дълго в себе си.
(А аз съм омагьосана гора.)
Загубвам си следите по пътеките
и трябва много дълго да вървя
докато стигна хребета на хълма,
зад който изгревът се буди вместо мен.
От който като семенце покълвам
сама във собственото си сърце.
Понякога във себе си изригвам
и сигурно приличам на звезда.
Понякога съм тих, прозрачен извор
и съм дълбока колкото сълза.
(В която би могъл да се удавиш,
ако понечиш да я прекосиш.)
А ти заплиташ някога дъха ми.
Или разплиташ моите мечти.
И всичко е объркано до лудост.
А всъщност, толкова е ясно...
Когато дълго в себе си се лутам
аз просто се изгубвам в обичта си.

Тя вече няма нищо за забравяне.
Не помни обичи, не помни и тъги.
Тя няма денонощия, а само залези.
И не признава думите. А ги мълчи.
Във гардероба и е пълно с приказки.
Не ги сънува. Просто ги живее.
Светът в очите и полека се разлиства.
Светът от векове е влюбен в нея.

А тя сама пресича звездопадите.
(И мислите ти тайничко пресича.)
Прилича малко на една Шехерезада,
дошла да те научи на обичане;
дошла от древно предсказание,
да сбъдне твоите най-нежни нужди...
И ти заспиваш, стоплен, в скута и,
и ти не искаш никога да се събуждаш...

А после, след безброй безвремия,
навярно ще я помниш. Много тихо.
Като сънуване. Като докосване. Като доверие.
Като усещане, заключено във стихове.

28.07.2010

Caribiana